Замислих се защо обичам да пиша толкова.
Може би защото да кажеш нещо не си струва толкова колкото да напишеш нещо. Защо иначе умеем да говорим толкова скорострелно, а когато се наложи да напишем нещо, сядаме и се замисляме? Да изречеш нещо е нужен само миг, и също толкова е нужно за да забравиш какво си изрекъл. Често дори вятърът отнася думите...защо нямат толкова тежест. Затова и често говориш неща, които не мислиш...думите се изплъзват...на ръба на емоцията, гневът, вълнението...
Почти винаги говориш докато вършиш нещо друго.
Когато пишеш, сякаш цялото ти същество е съсредоточено в това - мислиш, твориш, превеждаш чувствата в думи (макар да е понякога непосилно). А и трудно можеш да отмениш написаното или да се откажеш от него...то остава.
Писането е и начин да бъдеш безмъртен. Да  съхраниш себе си и миговете, които си изживял между вечността и редовете...
А и най-важното е изпълнено - посланието ти е предадено.

Преди пишех много :)) Почти всяка гледка или случка извикваха в мен тема за писмен размисъл, вдъхновение за стих или просто желание да я опиша. Писането ме изпълваше :) Изкушението да опитомиш думите, да оформиш чувството в тесния и ограничен калъп на писмената реч колкото може по-изкусно...Да намираш нови и нови начини за изразяване, непознати и непривични за редовия всекидневен разговор...
Преди ми беше по-лесно. В последно време не съм писала много, освен мейли (а как обичам да пиша километрични мейли :)))...най-вече защото през лятото не мога да се хвана на едно място за да напиша нещо...
Отвикнах да пиша свободно, дори в момента спирам да се замисля и да се сетя за някоя дума. И постепенно спрях да сядам и да си изписвам мислите. А е полезно...и приятно :))

Реших, че първите няколко пъти трябва да се накарам на сила да седна и да пиша...за да се върне онова усещане за слятост с думите...макар да са само сянка на това, което стои зад тях...

И ето - седнах и написах :))) а вие прочетете :)) 
не зная дали успях да пресъздам точно идеята си...но пак е начало :Рр



Пишете, пишете...:)