Какво става когато светът ти се разпадне? Когато го разтърси земетресение със сила извън всякакви скали, степени и пресметаеми числа?...

Светът, който познаваш като линиите по дланта си. Светът, който си мразил, проклинал, обвинявал...които е бил винаги несъвършен и недостатъчен, и в същото време най-голямата ти опора? Светът, който обичаш неосъзнато, но твръде неизкоренимо? Светът, в който би се върнал, дори да откриеш най-абсолютната вселена? Светът, които си вярвал, че е сигурен, неразрушим, вечен?

Какво става когато стоиш сред руините на този свят, сред прахоляка, боклуците и кристалните парченца от най-ценните ти чувства? Знаейки, че е било само въпрос на време да се срути, и че така е по-добре, но ВСЕ ПАК?

Тогава теглото на нещата, които ти се е искало да направиш, знаеш, че е трябвало да направиш, или мислиш, че биха променили нещо, но не си направил...натежава още повече. С необратимостта си.
Остава светлината на новото начало. Оставаш ти. А ако светът ти е бил истински, той се е съхранил в теб...нали? нали? 
Не е изгубен...


Когато си щастлив, се появява едно чувство, което ти шепне, че винаги ще е така.
Когато си тъжен, го заменя друго чувство, което те натиска надолу и твърди, че винаги ще тъжиш. Не му вярвай!...
И въпреки това...не бих заменила нито едно от тях. 
Те не са измамни. Защото в щастието се съдържа по малко тъга и обратно. Разтоянието между тях е волята. Волята да си щастлив или волята да се предадеш...


И все пак...
...от всичко остава белег. Следа.